Изгубени съдби

     Годината е 680-та. Мястото – земите на днешна Северна Македония. Един български владетел заедно със своите 400 хиляди българи, създават Куберова България. Населението на държавата по етнически състав е същото като на тази на неговия брат – Аспаруховата Дунавска България, а именно – българи. Куберова България никога не е воювала с Дунавска България и въпреки, че е била подвластна на Византия, никога не ѝ е предоставяла войски по време на многобройните ѝ походи срещу българите на север. При хан Пресиян, тези земи населени с наследниците на куберовите българи, вече са част от Дунавска България, а когато България приема християнството, Охридската книжовна школа става най-важен културен и просветен център наред със столицата в Царство България. Скопие, Преспа, Охрид и Битоля – тук е седалището на българския патриарх и центърът на българската държава.
   В следващите години, българите преминават заедно през близо двувековното византийско владичество, изграждането на Втората българска държава и поробването им от Османската империя за още векове напред. Следват дълги години на съпротива, борби и въстания от страна на българския народ. Априлското въстание, Разловското въстание, Опълчението на Шипка, Кресненско-Разложкото въстание, Горноджумайското въстание, Илинденско-Преображенското въстание, Македоноодринското опълчение, се изреждат едно след друго. Съпротива, борби и въстания. Много пролята кръв и хиляди жертви за свободата. И те успяват да я извоюват, но след Берлинския конгрес от 1878г. Македония остава в рамките на Османската империя. Великите сили не желаят създаването в Балканския полуостров на една силна държава, каквато България би могла да бъде. И тя се опитва да спаси тази своя изгубена част, по време на Първата и по време на Втората световна война и за кратко успява, но уви, това е само началото на едно дълго и мъчително разделение за Македония. Тя е разпокъсана на три отделни части – Вардарска, дадена на Кралство Сърбия, Егейска на Кралство Гърция и Пиринска на Царство България. И в този момент се поставя началото на нещо, което нито един народ не трябва да преживява. В частта под сръбски контрол, българите изведнъж стават „южни сърби“, Вардарска Македония – „Южна Сърбия“, а езикът – диалект на сърбохърватския. Сърбите, за да утвърдят своето господство във Вардарска Македония започват усилено да пропагандират идеи с антибългарска насоченост. В началото започват с т. нар. великосръбска идея, която по-късно ще бъде заменена с идеологията на “югославизма”, а от началото на тридесетте години ще премине в т. нар. „македонизъм“. И в това тяхно, продължаващо дори и днес варварство, те получават подкрепа от имперска Русия. Тя помага най-ревностно на чуждите пропаганди да провеждат своя геноцид срещу българския народ. Управляващият елит в Русия вече повече от столетие неуморимо и неумолимо помага най-активно на поробителите за унищожаването на българите в Македония. Сръбските войски, напълно окуражени от руската безрезервна подкрепа, се отдават на ожесточени гонения против българското население, което вече няма право да бъде такова. Не се спазват нито права, нито договори, нито споразумения. Сърбия има една цел – всичко българско да бъде унищожено. Около 600 хиляди българи от македонския край, цял един народ, след заграбването на техните домове и заради репресиите от Гърция и Сърбия, са потърсили убежище в България. Хиляди са избягали, изоставяйки целия си имот, често даже оставяйки там част от семействата си, за да се изтръгнат от преследванията и жестокостите на поробителите. От една и съща кръв, с еднакъв език и традиции, за тях България е единственото спасение, и така, в началото на 20 век от 70 хиляди жители, само в София, повече от 20 хиляди произхождат от Македония.
   Годината е 1944-та. Македония вече е със статут на федерална единица в създадената Югославска федерация, под името Народна република Македония, но все повече и повече се превръща в долина на сълзите, кръвта и смъртта. Тя става една от шестте републики на федерална Югославия под ръководството на Йосип Броз Тито. Там с пълна сила и с активната подкрепа на Сталин, се развихря „македонизмът“, въздигнат от верните на Тито скопски сърбокомунисти до ранга на държавна доктрина. Масовите репресии и убийства срещу всичко българско и срещу всички лица с българско национално самосъзнание продължават. Те са натиквани в затвори и концентрационни лагери и са избивани без съд и присъда. Скопие, Преспа, Охрид и Битоля, вече не са културния център на българската държава, те са нейната голгота. Българите в Македония вече стават „македонци“, а езикът им става „македонски език“. В кратки срокове са създадени езикови пропагандни комисии в Белград и Москва за денационализацията на македонските българи, които изработват и стандартизират македонския литературен език, посредством въвеждането на македонска азбука и македонски правопис. Дадено е началото на македонската историография, която с помощта на исторически фалшификации започва създаването на македонската нация. От завладяването на Вардарска Македония през 1912г. до разпада на Югославия, кървавият режим на Белград избива над 70 хиляди македонски българи, над 150 хиляди минават през лагерите и затворите, а над 600 хиляди се спасяват в чужбина.
   Годината е 1991-ва. Република Македония вече е отделна, независима държава. България първа в света признава тази нова държава и успява да убеди и Русия да стори същото. Две години по-късно Република Македония е приета за член на ООН, а през 2020 става член на НАТО.
   Дали има македонски въпрос или няма, дали има македонска нация или няма, дали има македонски проблем или няма? Днес не са много хората, които си задават тези въпроси. Не са много и хората, които търсят отговорите. А къде е проблемът всъщност и има ли изобщо такъв? Може би само за българите от другата страна на границата, проблем няма, защото за тях това е болка. Когато една българка в Македония е изнасилвана многократно от един сръбски войник, когато тя забременее и роди дете от този войник и когато той я пребие от бой, защото тя му е родила дете, това е болка. Когато един българин в Македония е вързан и принуден да гледа как сръбски войници изнасилват 12-годишната му дъщеричка, това е болка. Когато едно дете в Македония изгуби разсъдъка си, защото пред него са заклали майка му и баща му, това е болка. И когато всичко това е правено само защото те не трябва да са българи, тогава това е българска болка. Има неща, събития, личности и изречени думи, които са били на тази земя, и то не е било твърде отдавна, и никоя историческа измислица не може да промени това. А дали хората в България и хората в Северна Македония познават миналото и дали знаят историята, не е ясно. Но едно е сигурно, всеки на този свят има правото да знае какво се случи и продължава да се случва с българите които не се отрекоха от идентичноста си и не поискаха да се наричат македонци. И докато са били затворени някъде, без да могат нито да седнат, нито да легнат, докато едва са дишали от болки, глад и безсилие, докато са си задавали хиляди пъти въпроса „Защо?“, те са вярвали, че тези българи, които ще бъдат след тях, ще намерят отговора.