Г Е Н Е З И С

От януари 1913 г. Започнало овладяването на всички български манастири – прогонване на българското духовенство и заменянето му със сръбско. След това дошъл ред на училищата и църквите: изгонени и прокудени в България били всички учители и свещеници, които отказали да се запишат като сърби; в църквите били назначени сръбски свещеници, в училищата – сръбски учители, а българската учебна литература била унищожена. През март 1913 г. били прогонени всички български архиерейски наместници, а през юни с.г. – и митрополитите: скопският Неофит, велешкият Мелетий, битолският Арсений и дебърският Козма. В Скопската епархия дори бил забранен празникът на св. Кирил и Методий, а в Кичевско като сърби били записани и българите мохамедани, тъй като говорели български. Охридската, Битолската, Велешката, Дебърската и Скопската екзархийски епархии минали под ведомството на Сръбската православна църква. През есента на 1944 г. последвало оттегляне на българската войска, гражданската и църковната администрация от новоприсъединените земи във Вардарска и Егейска Македония. Това фактически бил краят на активното и реално участие на Българската екзархия в решаването на българския национален въпрос, “разбиран в разглеждания тук период като обединение на българските етнически територии и общности в една национална държава”.